БЛАГОСЛОВЕНИ СА „ОВЦЕТЕ“

Благословени са овцете.

Близо 70% процента, които не излязоха вчера да гласуват, разни величия – апогеи на интелекта, днес ги квалифицират като… овце.

Да дам гласа си за лъжа, считам за грях.

Правото да не гласуваш, също е право.

То тежи и ще тежи все по-зловещо върху раменете на партийната извратеност у нас.

„Не подкрепям никого“ повиши избирателната активност с близо 4%, ако не и повече, но негласувалите, точно „овцете“, нанесоха ъперкът на партийното отчуждение, на продажничеството и празнотата на евроатлантическата солидарност.

Жалко е, когато разни партийни измамници са прегърнали едновременно най-мерзката част на евроатлантизма и социалистическия реализъм, и в откровеното си угодничество и сервилност, се опитват да демонстрират загриженост за народа.

За социалистическия реализъм Борис Пастернак пише, че често маскира всичко, което е празно, надуто, риторично, без съдържание, безполезно за хората и морално подозрително.

Днес цялото ни партийно статукво е морално подозрително.

„Овцете“ могат да са милосърдни, но не бъркат милосърдието с глупостта и произвола на „козите“.

Разбира се, без да обръщаме внимание на суетата на дните ни, всеки тайно се надява и кърши пръсти да е отдясно на Спасителя, там където са овцете, но за съжаление тук, в това земно измерение, няма отговор…

Затова по-спокойно с определението „овце“ и с милосърдието им, на което всеки се надява.

Друг е въпросът, че все по-често милосърдието е под монопола на глупостта.

Какво друго да е, когато на злото му се дават преференции, а на достойното му се отвръща със зло, или в по-снизходителния случай – с игнориране.

Амбициозният глупак иска власт над милосърдието, над правосъдието, над правоохраняването, а и над дните ни.

Той от години тържествува във всяка сфера на обществения ни живот, но българският народ, да кажем, е възвишен и пословично „милосърден“ към него.

Ние сме балканска люлка на спокойствие и толерантност.

Сатиричната пиеса на Добри Войников „Криворазбраната цивилизация“, днес търпи развитие в епичното, общонародно, криворазбрано милосърдие.

Криворазбрано, но пък модерно, някак си неолиберално.

Може би, единственото близко до разболялото се милосърдие, е точно „търпи“.

В търпението на глупостта, не се знае дали намира място смазаното милосърдие, но при всички случаи, от него се усмихва още по-голяма глупост.

На криворазбраното милосърдие сякаш му е отредено да върви ръка за ръка с глупостта.

Да я подпира, когато тя се разклати.

Да я покрива, когато е безсрамна.

Да я приема за свята, когато е грешна.

За радост на глупостта, точно това неолиберално милосърдие, никога не пита:

– „До кога?“.

То затова е „милосърдие“, още повече в модерния си уклон.

Велин Хаджолов

бивш шеф на ОСА в ДАНС