КОЙ СИ ТИ, БЕ? КОЙ СИ?! КАТО НЕ ТИ СТИСКА, НЕ СЕ КАЧВАЙ ИЗОБЩО НА КОНЯ МИ!

Захарула я наблюдаваше през прозорчето на хижата насред гората как бързо пристъпя. Пристегната в кръста на дългия шлифер, с черна перука и с огромни черни очила. Неузнаваема, престъпно дългокрака, без да се оглежда, гледайки право напред, към нея крачеше Краля. Захарула така и викаше – от Кралицата, та – Краля.

Стовари се на отсрещния стол срещу нея, свали рязко черните очила и остро попита:

– Захаруло, защо го пусна това съобщение, а?!

Захарула не мръдваше хладнокръвно, гледайки я право в очите:

– Какво ще пиеш, Кралице? Аз както винаги съм на вино, но на теб ти трябва нещо по-брутално – стана, грабна една бутилка уиски от витрината в ъгъла и със замах я бутна пред Краля.

После удариха чаши една в друга.

Захарула я харесваше. Имаше нещо, по което удивително си приличаха. И двете бяха с мощна, завладяваща енергия, помитаха онова, което смятаха, че пречи, джаста праста бяха, силни, властни и прями, но Краля бе и различна. Не само с изумителните си дълги крака, а и с вътрешната си чупливост и самоизяждане, което я правеше колеблива. И лукава.

– Биха ли те? – разсмя се Захарула – Или по-скоро ти сби ли се?

Кралицата отпи едра глътка и запали цигара:

– Не питай.

– А ти що дойде, като си ми бясна? Кральо, нали не си забравила, че съм журналистка, нищо, че много, ама много те харесвам?!

– Нали това беше между тебе и мене? Защо злоупотреби, Захаруло? Знаеш ли на какъв огън ме стовари?

– Ами предизвиках те, да те видя колко си храбра. И колко още ще ти е даяна, да се правиш на това, което не си! Дааа, между теб и мен беше, ама вие хоро заиграхте върху главата ми, а аз не търпя някой да тропа върху ми с цървули… А и моята Игра си е моя Игра, в нея няма навалица от „стратези“… И не аз съм те стоварила в този огън, а ти си избрала да се стовариш сама и да продължаваш да се пържиш в него…

– И какво трябва да направя според теб? Да изляза и да дам пресконференция?

– Не, мила ми, Кралице, о, не! Чак толкова не мога да искам… – разсмя се Захарула – Ама твоето си граничи направо със самоубийството. Сама се унищожаваш, не някой друг го прави, ти самата се довършваш. А обясни ми защо! Затворена си като затворник в „кралските палати“, изолирана си от селския „кралски двор“, трябва да мълчиш за всичко, защото си Кралица, вървиш срещу природата си, стискайки зъби, а си отвратена от това, което виждаш и чуваш, разболяваш се, съсипваш се и … що, мари, що, Кралице?! В името на държавността? В името на държавата? Или в името на Онзи, когото самата ти вече не можеш да познаеш той ли е, не е ли той?

– Ти какво би направила на мое място? – пак попита Кралицата.

– Аз ли? Ами взимам си шапката и кой откъде е. Изчезвам. Тихо. Щото това „тихо“ за мен направо си е голям компромис. И знаеш ли защо това бих направила? Защото ако има нещо, което е най-важно – е да съхраниш душата си! Не лицемерието, наречено „семейство“, не фалша, наречен уж „така не може, защото сме крал и кралица и за пред хората всичко трябва да е по мед и масло“, не материалните амбиции и финансови потоци, душичката си да съхраниш! Защото, Кральо, до Края с нея ще живееш, а не с другите, не с кой какво рекъл, и не с властта, която ви е направила зомбита. От какво те е страх?

– Има неща, които няма как да разбереш.

– И кои са тия неща? От какво те е страх? Че могат да те затрият елегантно? От това какво ще каже „общественото мнение“? Или че още го обичаш и не искаш да го загубиш? Или май егото ти иска да победи, когато се състезава с ония, другите?

– Хванах го, че има други жени… – промълви Кралицата.

– Здрасти, че бързам! – ухили се Захарула – Е, айде, честито, най накрая и ти разбра, то жените, нали знаеш, последни разбират… Е-е?!

В очите на Кралицата се задаваше наводнение от сълзи. С огромно усърдие тя се опитваше да ги задържи и мълчеше.

– При него е патология, бе, жена! И ако не си го знаела, сега имаш два пътя – или да го приемеш и да се правиш на улава, или да си хванеш шапката и да си стегнеш куфарите. Да ебеш куцо, кьораво и сакато, което се е изпречило на пътя ти, говори за дълбок комплекс, комплекс, който пък води до патологичната амбициозност за власт и непременно да се доказваш и да търсиш одобрение. Ако става дума за любов – друго е, и аз съм имала любови, ама любови!, с женени мъже, и все се опира до избор, но любовта и ебането, заради самото ебане, нямат нищо общо! Другото е по-важно, Кральо, другото! Това същият мъж ли е в който се влюби някога, или не?

– Властта го промени… Не мога да го позная!

– Властта и чувалите с парите… – обади се Захарула.

– Не мисля, че той е свързан с тоя поток, там знаеш кои са… – въздъхна Кралицата.

– Знам. Много горчиви неща знам, които няма да ти кажа. Сама ще се сблъскаш с тях. Кралице, аз може и много да те харесвам, ама моята работа е да ги вадя тия крадци на бял свят! И въобще не ме интересува, че Кралят е твоят Крал! Той излъга цял един народ! И ти го знаеш по-добре и от мен! Понякога наистина се опитвам да се поставя на твоето място. Ама, както и да го въртя, все едно и също щях да направя – точно като тебе, ама с едно огромно изключение. Точно като тебе дълго, страшно дълго, щях да воювам да го върна обратно, да го върна от пагубния път, да се карам с него, да се бия с него, но тогава, когато кристално стане ясно, че всичко това е напълно безсмислено, идва голямото изключение – щях да си тръгна. Защото ми е по-важна душата! Ти обаче си решаваш, всеки решава сам за себе си, изборът винаги е личен!

– Не знам дали бих могла да го направя това. Страхувам се… А и в такъв момент, когато виждаш в какво положение е държавата, ще се изтълкува превратно… Ще го използват и политически.

– Въх, мари майко! В цял свят се изпотрепаха президенти и управляващи да си изневеряват, да излизат на показ личните им скандали, вие се загрижихте тука за държавата, айде холан! Кой е тоя твоя Крал, бе? Кой, бе?! Изобщо не ме интересува че ебе като изоглавен, а и хората  пет пари не дават за това кой с кого се ебе… Ти разбираш ли, че важното е, че се превърна, заедно с неговите апапи, в уродливото подобие на същия срещу който скачаше и ревеше, че ще му бори мафията?! И всички сме отвратени. И ти си отвратена! Ама си налягаш парцалите, и аз съм ти виновна, че съм ви развалила рахатлъка, като съм публикувала истината, която си изрекла… О.К., така да е! Виновна съм, ама това ще промени ли истината, а?

Захарула нямаше какво повече да и каже. Тъпчеха на едно място, като спънати коне. Тя я харесваше тая дългокрака Кралица, мъчно и беше за нея, но толкова.

Разбираше я, но толкова.

С всичко можеше да направи компромис, но с душата си – не!

…

– Ти сега що ги пишеш тия работи за Краля и Кралицата, а?! – гласът на Антони тихо се режеше на филии в ухото и.

Захарула мълчеше.

– Захаруло, чуваш ли ме?

– Слушам те, Антоне!

– АнтонИ, с „И“ накрая! – остро извиси глас той. – Ами то това не е много…

– Какво не е много, бе, АнтонЕ?! Кой си ти, бе? Кой си? Че непрекъснато да ми обясняваш какво трябва и какво не трябва да правя?! Кой си ти, бе!

– АнтонИ съм!

– Е-е?

– Ами ти утре и мене ще ме изтипосаш така… И без това ме записваш…

– Да, бе, да! Аз друга работя си нямам, тебе ще записвам, щото си най-важният на света! Кой си ти, бе?! Виж, ако станеш Крал, може и да те запиша, ама си Антон, толкова!

– АнтонИ, ти казах! Ан-то-нИ! – изрева бясно той.

– И к’во те бърка аз какво изнасям за Краля и Кралицата? Да не би да си верния паж от кралския двор?

– Не, бе, питам те само дали и мене ще ме изпраскаш с някой запис или съобщение…

– Само факта, че ме питаш изобщо, означава, че никога си нямал хабер какво е да си с мене. Само факта, че те е страх, че се съмняваш в мен и ми нямаш доверие, означава, че не си мъж за мене. Ако беше Кралят, а аз Кралицата, като видя, че си станал нищо друго, освен едно лайно, в чиято опаковка някога съм се влюбила, щях просто да застана пред теб и да ти кажа: Аре, чао! И да те оставя да се пържиш в липсата ми. Като не ти стиска да ми вярваш и да понесеш силата ми, да те свалям на земята от висините на безкислородната среда на неистовото ти Его, не се качвай изобщо на коня на любовта ми! Ан-то-нЕ!

Веселина Томова