КРИЗА НА СКРОМНОСТТА. ДО ИЗГРЕВА НА ПОСЛЕДНИЯ БАЙ ГАНЬО И СЛЕД ИЗЛИЗАНЕТО МУ АЧИК НА ПОЛИТИЧЕСКАТА СЦЕНА

Пак идат избори, и пак избор няма. Нов бардак със старите курви няма да стане. За политическата утайка, пак изплувала на повърхността, отдавна е ясно, че има криза на скромността.

Ще обясня проблема от антропологично-психологическа гледна точка. В едно егалитарно общество (или по-просто – такова, осигуряващо равни права и възможности), което се предполага, че формираме сега  – поне на теория, основния движещ принцип е скромността. Основният пък грях, или нарушение/отклонение, което потъпква тези принципи и трябва да се пресече или наказва, е горделивостта.

В праисторическите пещерни времена, още полу-разумните събирачи на храна са разбирали, че ако някой от тях, да кажем, успее да убие някое животно за храна, следва да се държи скромно, така че дори да подценява стойността на свършената работа, която изпълнява за общото благо. Съответно, потребителите – другите членове на групата, също не изпадат в хвалби за нещо, което следва да се приема за естествено. В противен случай, ловецът би могъл да се помисли за нещо повече от останалите хора, да развие нездравословен за обществото егоизъм, да се опита да поеме функция на власт (следва да се прави разграничение с лидерство), и също така лесно както е убил животното за храна, да започне да насилва и убива и хора, които не отговарят на променените му от гордостта възгледи.

Подобно е положението десетки хиляди години по-късно на територията, означавана като България. Полу-разумните политици в отсъствието на собствен и обществен коректив, са изпаднали в крайно състояние на горделивост.

Последните години на преход са особено ясен пример за уродливо увеличаващата се горделивост.

Преходът условно може да бъде разделен на два периода – до изгрева на последния бай Ганьо и след излизането му ачик на политическата сцена.

През първия период, въпреки полученото образование, децата на крадливи и подли шумкари не успяха да се отърсят от горделивостта си, но маниерът им беше да крадат и убиват също така тихомълком, подло, да лъжат право в очите – точно както родителите си. Олицетворението на тази част от прехода е видно сега в лицето на една олигархична лелка, събирателен образ между един мургав тарикат, един друг, приличащ на съсел и също толкова вреден, един изявен полово ловец, един крадлив дедо и един турски агент.

През втория период, като остана все по-малко за скрито крадене, получи шанс пък простата и неграмотна част от издънките и слугите на същата номенклатура. И съответно – моментално се възгордяха, изнагляха, охраниха се и изпълзяха като въшки на чело.

Олицетворението на тази част – бай Хуй явно е промило доста мозъци до степента на празния негов, щом някой продължава да го слуша как е снесъл цял полог, а когато погледнеш, то няма дори и запъртък.

Така че, избор няма, няма и да има, докато не млъкне безспирното кукуригане и кудкудякане, с извинение за метафората към иначе полезните животни, за разлика от уж разумните други същества, които го правят.

Това обаче няма да стане, тъй като така наречения народ, а всъщност хаотичен сбор от крайни индивидуалисти, също има своите стадни и отделни горделивости.

 – Аз съм  съдия и съм независим, справедлив съм спрямо и съобразно възнаграждението

– Аз съм журналист и съм безпристрастен, мнението ми е поставено на здрави пазарни основи

– Аз съм чиновник и съм  изключително важен, всеки ден нося по един лист хартия от една стая в друга, скоро ще станат цяла папка

– Аз съм тежък бизнесмен, и аз тежа много, и ланците и джипът също

– Аз съм циганин или престъпник или нелегален бежанец или и трите заедно и имам права –  да правя и вземам каквото си искам

– Аз съм общак, не говоря български, но пък градя важни обекти, ако нещо падне, ще си го оправите, хубавите работи не стават отведнъж

– Аз съм селяндур-питек и съм особено велик, всички трябва да ме гледат в захлас и да ми струват метани

– Аз съм пенсионер и много съм работил, това не ми пречи сега да гласувам за по-безумни и от мене дето ще ме оправят

– Аз съм млад човек и искам всичко, мога да цъкам на телефон, зная всички барове наизуст, може би мога дори да ги напиша

– Аз, аз, аз, и т. н., и т. н.

Така че, реално скромни хора няма, и затова и няма избор, и нищо няма да се промени.

Станислав Станев